«Заблудата на триизмерното пространство»

- 1 -

— Хайде, хайде — каза Шапур много вежливо, имайки предвид, че бе демон. — Губиш ми времето. А и своето също, бих казал, защото ти остава само половин час — размърда той опашката си.

— Това не е ли дематериализация? — запита Изидор Уелби замислен.

— Вече ти казах, че не е — отговори Шапур.

За стотен път Уелби огледа непробиваемия бронз, който го заобикаляше отвсякъде. Демонът изпита сатанинско удоволствие (какво друго би могло да бъде то всъщност?), когато му показваше пода, тавана и стените в уверение на това, че са непробиваеми заради дебелината от две стъпки и спойката без никаква следа от шев.

Стаята бе непроницаемо затворена, а Уелби имаше не повече от половин час, за да се измъкне от нея под погледа на демона, който го наблюдаваше с нарастващо очакване.

Изминаха десет години (до самия днешен ден), откакто Изидор Уелби сложи подписа си.

— Ние ти плащаме предварително — каза тогава Шапур убедително. — Десет години и всичко, каквото пожелаеш, в рамките на разумното, след което ти си демон. Един от нас, с ново име на демонична мощ, а освен това много други привилегии. Няма и да разбереш, че си прокълнат. А ако не подпишеш, най-вероятно е да свършиш в пламъците, така или иначе, всичко ще си протече по обичайния ред на нещата. Кой знае…

Слушай ме сега. Аз си живея не лошо. Подписах, изживях десет години и ето ме. Съвсем не съм зле.

— Щом като ще съм прокълнат, тогава защо е това нетърпение да подпиша? — запита Уелби.

— Не е толкова лесно да се набират кадри за Ада — отговори демонът и сви рамене неподправено, от което тънкият мирис на серен двуокис във въздуха малко се изостри. — На всеки му се иска залогът му да го отведе в Рая. Този залог е безсмислен, но хората така правят. Мисля, че ти си твърде чувствителен за такова нещо. Между другото ние имаме повече прокълнати души, отколкото планове за тях, докато във висшата йерархия се чувства недостиг.

Уелби, след като току-що се бе уволнил от казармата и не бе успял да се сдобие с нищо друго освен с безсилие и с прощалното писмо на приятелката си, която все още обичаше, убоде един от пръстите си и се подписа.

Разбира се, първо прочете клаузите, изписани с дребен шрифт. За този подпис със собствената си кръв той щеше да получи известна демонична власт. Нямаше да знае точно как се управлява тя, нито каква е нейната същност, но независимо от всичко неговите желания щяха да бъдат изпълнявани така, сякаш идваха по съвсем естествен ред.

- 1 -